Съпругът ми е инженер по професия. Обикнах го заради улегналостта му и топлото чувство, което ме обливаше, когато се облегнех на широките му рамене.
Но след две години ухажване и вече пет – брак, трябва да призная, че се чувствам уморена от него. Причините, заради които го бях обикнала, вече се бяха превърнали в причини за моето безпокойство.
Аз съм сантиментална жена и изключително чувствителна, когато става дума за чувствата в отношенията ми. Копнея за романтика като детенце, копнеещо за бонбони. Съпругът ми, обаче е абсолютната ми противоположност. Липсата му на чувствителност и невъзможността му да вмъкне поне малко романтика в брака ни съвсем ме обезкуражаваха по отношение на любовта.
И един ден най-накрая събрах смелост да му кажа, че съм решила да се разведем.
-Защо? – попита той, шокиран.
-Уморена съм. Понякога не за всичко има причина. – отвърнах.
Той продължи да мълчи цялата вечер, изглеждаше дълбоко замислен. Чувството ми на разочарование само се задълбочаваше. До мен стоеше мъж, който не можеше да изрази чувствата си, така че какво друго можех да очаквам от него?
Накрая ме попита:
-Какво може да те накара да промениш мнението си?
Някой съвсем точно беше казал, че не можеш да промениш характера на човек. И аз, предполагам, бях започнала да губя вяра в съпруга си.
Погледнах го дълбоко в очите и бавно отвърнах:
-Това е въпросът…Ако можеш да отговориш и да убедиш сърцето ми, аз ще променя мнението си.
Да кажем, че някъде, върху една почти отвесна скала е поникнало цветенце и двамата знаем, че да бъде откъснато е невъзможно и е равносилно на самоубийство, би ли го направил за мен?
Той каза:
-Ще ти отговоря утре.
Всичките ми надежди се изпариха след този отговор.
Когато се събудих на следващата сутрин, него го нямаше. На масата имаше чаша мляко, а под нея – малко листче, изписано с неговия почерк.
„Скъпа моя,
Няма да откъсна онова цветче за теб.
Но позволи ми да обясня причините за това…”
Тези първи редове буквално разбиха сърцето ми. Но продължих да чета:
„Когато ползваш компютъра, винаги настава бъркотия с програмите и ти плачеш пред монитора. Трябва да запазя пръстите си, за да мога да възстановя нещата.
Винаги си забравяш ключовете. За това трябва да запазя краката си, за да мога да претичам през къщата и да ти отворя вратата. Обичаш да пътуваш, но винаги се губиш на непознати места. Трябва да запазя очите си, за да открия пътя.
Винаги имаш спазми по време на месечното си неразположение. Трябва да запазя дланите си, за да успокоя спазмите на коремчето ти.
Обичаш да стоиш навън и аз се опасявам, че ще бъдеш заразена с детски аутизъм, за това трябва да запазя устата си, за да мога да ти разказвам разни истории и шеги, за да те спася от скуката.
Винаги се взираш в компютъра, и това няма да доведе до нищо добро за очите ти. Аз трябва да запазя моите, за да може когато остареем да изрязвам ноктите ти и да ти помагам да се справиш с досадните бели коси. А също и за да мога да те държа за ръка, докато се разхождаме по брега, както ти обичаш, наслаждавайки се на слънцето и пясъка…и да ти разказвам за цветовете на цветята, които сияят точно като лицето ти.
Затова, скъпа моя, поне докато не се уверя, че има някой, който те обича повече от мен, аз няма да откъсна онова цветче за теб и да умра.”
Сълзите ми капеха по писмото и размазваха мастилото. Продължих да чета:
„ Сега, когато си приключила с четенето на отговора ми и ако той те удовлетворява, моля те, отвори предната врата. Аз стоя вън и нося любимите ти хляб и мляко.”
Втурнах се към вратата и я отворих. Видях угриженото му лице и ръцете, които държаха хляба и млякото… и бях абсолютно сигурна, че никой никога няма да ме обича повече от него. И реших да забравя за цветето на скалата.
Така е с живота и любовта… Когато човек е заобиколен от любов, тръпката и силните вълнения като че ли избледняват и се появява една тенденция да се игнорира истинската любов, която се намира някъде между покоя и скуката.
Любовта ни се показва във всякакви форми, дори в нахално малки такива. Тя никога не е била с някакъв стандартен размер и вид. Може да бъде дори тъпа и скучна.
Цветята и романтичните мигове са израз на най-повърхностното в една връзка. А под всичко това стои основата на истинската любов.
Такъв е животът.
No comments:
Post a Comment
Note: Only a member of this blog may post a comment.